В детския ми мозък се е запечатил спомен, който никога няма да бъде изтрит от съзнанието ми. През най-върлата зима на 1953/54 година, по Добруджа имаше преспи сняг с три метра височина. Едва иззимувахме. Тогава се разделихме с баща си – той се пресели в отвъдното!

Тогава ... същата зима, от бурята, една вечер... се откърти покрива на къщурката ни и сутринта ние, децата, се събудихме под снежна пелена. Когато мама се върна от свинефермата, в която отиваше на работа, всяка сутрин в два-три часа, за да ни изхрани, и ни видя нас – децата й под снега, тя, милата, щеше да полудее от страх, от мъка и безизходица. Изправи се по средата на двора, и с вдигнати и двете ръце нагоре, към небето, тя, Мама, с всички сили, буквално изрева срещу Бог:

         - Господи! Господ да те убие! Не виждаш ли какво правиш? Ще убиеш децата ми! Не ти ли стига, че взе толкова рано баща им! Какво повече искаш от мене? Пощади децата ми! Нека поне да си ги отгледам! Защо не ме питаш колко ми е трудно? Защо не ме виждаш, че съм останала без сили вече? Какво още искаш от мене? Чии грехове изплащам?  - викаше Мама с всички сили. Викаше! Повтаряше клетвата си към Господ, застрашително размахвайки ръце, с навити до лактите ръкави!  Викаше, милата, от страх да не загубя някое от децата си! Викаше с все сила! Крещеше с глас, пълен с яростна болка. Крещеше! За да стигне гласа й горе, на небето! За да я чуе самият Господ Бог! И сега имам чувството, че тогава, тя, милата ни майка, като разярена тигрица, беше готова и Господ да убие, но да ни запази здрави, да ни защити. На какво ли не са способни Майките, заради децата си?

Продължава тук.

Разказ на Слава за конкурс "Обич многолика"