И погребахме родната къща.

Спокойни да бъдат душите им

там, от където само любовта се завръща.

Мама ви на умряло

пред залостена порта, (не видя, че оградата липсва)

а синджира стана клепало.

Някой в юмрук душите ни стисна.

После,  ранена кошута

през двора из шубраците хукна,

да догони последния спомен,

скътан в изронена тухла.

Диво израсли черници

подаваха плод,

сякаш баба беше ги учила

с почерпка да срещат

тук  всеки  неин гост.

Мама плаче и наднича по стаите,

грозно шетал там дявола чер-

вратите избил- вилнели са с халите

и живота задраскал в своя тефтер.

А къщата,

прибрала покрива във себе си,

огнище стъкмила,

в самата си среда.

В ъгъла постелките и чергите

все още чакаха  да стоплят сирота.

.

С жар от пладнешкото слънце

и сълзите – кристалчета тамян

прекаждахме най-светлият си спомен

в детска люлка под ореха люлян...

Небето гледаше ни синьо

с топлите очи на баба и на дядо.

Черниците

подаваха ни вместо жито

от своя плод.

Със дланите на баба.

Ж.Д. - Lucky 

Стихотворение на Lucky за конкурс "Обич многолика".