МАМА                                                                                                                    

 Човек не е космополит. Човекът е домашно животно с точно определен регион  на произхода си. Като „хляб от Тутракан”, „вино от Мелник”или „мура от Пирин” Сигурно  и аз съм такова животно, защото тая задъхана и давеща мъка наречена носталгия, тази остра домашна недостатъчност, бе моя непрестанна спътница почти двадесет години и като студент в Берлин, и като специалист в София и Амстердам, и  като хоноруван преподавател в Рим и Мичиган. Сещам се, че когато за първи път видях Алпите в района на Горна швабия, сърцето ми  трепна: Фасула, дето никнеше в градините на тези алпийски селяни, повит на високи пръти бе същият, като фасула в градината на мама. Също и така цъфтеше. И  дървата, дето баща ми грижливо редеше високо под широкополата ни стреха  -  красив декор на фасадата на нашата къща, тук бяха наредени по същия начин. И водата, дето бликаше през тучните планински плата тук беше толкова студена, толкова бистра и тъй вкусна, като водата в нашите пирински потоци. И върховете и снежните кръпки по тях в края на юли бяха същите. Но защо при тая трепетна гледка тъй напомняща за дома, нещо не ми достигаше?! Може би, защото смърчовете и елите досущ като нашите, фучащи на горския повей ми шепнеха с друг глас, и птиците в гората пееха, като че ли на друг език, а да не говорим за езика и гласовете на овцете и кравите – хем различни от нашите, хем мучащи и блеещи другояче. Сигурно на онзи мелодично насечен немски език, на който говорят хората тук в немските Алпи.                                         

Продължава тук.

Разказ на Георги Витанов Богат за Клуб 50+