Той помърмори недоволно, докато се обуваше и скоро се чу сърдитото ръмжене на форда му.
А Гери звънко се разсмя. Така се смеят жените, пред чиито очи се мержелее нещо хубаво, то няма още име, невидимо е, но непременно ще дойде. И идва, но само при онези от тях, които вярват, че това ще стане.
– Ще тичам всяка сутрин – обяви Гери вечерта в спалнята.
– Върви, ако щеш, на ръце! – избъбри той съсипан от лудницата в голямата фирма, която ръководеше и се обърна към стената, захърка.
На другата сутрин точно в пет сутринта Гери отвори очи. Облече се с предварително подготвения екип, обу чисто новите си маратонки и изтърча навън. Улицата зейна пуста пред нея. Затича към парка.
– Ей, боец, къде? – дочу неочаквано мъжки глас след себе си и се обърна. Беше продавачът от будката за вестници.
Продължава тук.
Разказ на Стоян Вълев за конкурс "Обич многолика".