През тъмното було на изминалите години и десетилетия, когато човек поеме по наклонения път към "Вечния покой", му се иска, ей тъй, да си припомни изживяното и да го сподели с идващите след него поколения. Доволно неприятно е да знаеш своя роден корен: деди, прадеди, прапрадеди - всичко потънало в мрака  на времето и забравата.   Беше знойно лято. Горещите дни в долината на река Цибрица предразполагаха естествено влечение към речните вирове и дебелите сенки на клонестите дъбове и акации. Това е следвършитбено време, когато мъжете оряха ожънатите ниви, а жените намираха чудесно удовлетворение във водите на реката - чиста, прозрачна като дестилирана; с пралките и тупалките, перейки натрупаните по време на жътвената и вършитбена кампании  замърсени дрехи. Децата  с викове и крясъци се наслаждаваха на божията благодат - голички, хванати за ръце в кръг в най-дълбокото място на реката, подскачайки, скандираха: "Елчо-Белчо, стамбу Келчо..."
Продължава тук.

Разказ на Иван Псалтиров за конкурса "Стъпки през времето".