Ние, по-малките, износвахме дрехите на по-големите братя и сестри, докато станат за хвърляне.  Същият ден, за който ще ви разкажа, бях облечен в балтончето на кака си Каменка. Тя вече беше пораснала, а балтончето - точно за мен. Дали съм се зарадвал или не, не помня, но не мога да забравя онова, което се случи след това.

Януарските зими тогава бяха страховити. Вдигаха се Сибрски, Оймяконски отрицателни температури, които стигаха до 60 градуса под нулата. Снегът скриптеше под цървулите, река Цибрица /барата/ замръзваше от единия до другия бряг. През прозрачния дебел лед се виждаха малките рибки-пизгръчи. Плъховете, излезли навън от кривалищата си и оказали се на зимната пътека, умираха. Несависимо от това, и големи, и малки деца отивахме със самоделни кънки от винкел, тънка тояга с остър гвоздей на единия край, щека и се пързаляхме донасита.  Често пъти ушите, носа и ръцете ставаха жертва на големите студове.

Гъските и патиците се чувстваха абсолютно комфортно при еднометровия сняг и ниските температури. Те са толкова щастливи като през горещините в реката. Може би затова майка ми обичаше гъските, че те имаха два рая: единият - двора, другият - реката. И беше влюбена в тях, като че ли, ако ги няма, ще настъпи планетарен апокалипсис.

В тези дни на адски студ аз тръгнах към работилницата на баща ми. Той имаше конатрукторски талант и все ще направи нещо забележително, което ще ни помага в работата.

Продължава тук.

Есе на Иван Псалтиров за конкурс "Обич многолика".