От края на горичката се виждаше насипа на ЖП линията и малката сграда на спирката с кантона до нея. Двамата униформени полицаи едва се справяха с групата възбудени от любопитство граждани, отправили  поглед към произшествената полицейска  кола, бялата линейка до нея и мяркащите се между дърветата цивилни и униформени фигури. Нещо ставаше...

И наистина всички погледи на служителите от оперативната група бяха приковани в трескаво ровещите есенната шума ръце на дребничкото, пребледняло девойче. След малко те се спряха. Прошепна –„Тук е” – и заплака. Отдръпнаха я в страни. Внимателно отместиха буците пръст и изсъхнали листа. В дъното на естествена трапчинка лежаха две деца. Едното почти бебе, другото малко по-голямо, с конвулсивно свити крачета и застинали в страдание личица. Под ноздрите на по-големичкото, момиченце се бе спекла струйка кръв. В сумрака на гаснещия ден неколкократно проблесна фотосветкавица. Донесоха едно болнично одеало и ги положиха в него. Един униформен капитан го повдигна и неволно възкликна, че са леки като котенца. Подаде ги на лекаря, който ги отнесе до линейката на съдебна медицина.  След малко мрачния ескорт се понесе към града.

Беше приключило няколкодневното лутане, безкрайните проверки в болници, детски домове и роднини. С фанатично упорство разпитваната ги тласкаше от една крайност в друга, караше ги да проверяват и най-нелепата версия, докато неиздържала играта на нерви прошепна:

-  Ще ви заведа...

Продължава тук.

Разказ на Djani за Клуб 50+.