Пъргава булка кършеше снага надолу по пътеката към кладенеца. Бързаше да ошета дорде е ранина. Блестяха бакърите на витата й кобилица, нозете й мокрееха в тревата. Кога слезе долу в ниското, отвори вратата на корубата що пазеше кладенеца, наведе  се и нагреба вода, повдигна  се да отмести пълния бакър и извика. Над кладенеца, на самодивската полянка беше полегнал човек. Не помръдваше. „Спи ли, защо е тука, на тази полянка, лошаво ли му е?” - чудеше се булката. Пристъпи…росата беше паднала върху му, от нощес ще да е…

……………………………..

…Слизаше бавно  Али  по пътечката към самодивската полянка. Нощта бе притъмнила  отдавна. Не усети кога излезе от дома си, кога е стигнал до моста и кога заслиза надолу. Краката му сами го доведоха тука. Вече не го държаха, едва ходеше. Усещаше Али,че краят е близо.

Стигна до полянката и приседна на тревата над кладенец. Едва дишаше, гърдите го  пристягаха. Сведе глава, поседя. Дерето глухо гълчеше, водата му се пенеше и слизаше към моста. Беше черна нощ. Унесе се Али и тогава я видя. Неговата  Самодива. Пристъпваше из поветите, от сенките на дървесата над дерето. Цялата бяла и засмяна, заблестяла. Наоколо стана светло както първия път кога я видя.

Продължава тук.

Разказ на boliarkabg за конкурс "Обич многолика".