Замислена за нещо си, с нежните си пръсти галеше ръба на неголяма чаша, пълна с мургава течност! Приглушената светлина се отразяваше от време на време точно в този кехлибар! Ето откъде бе дошъл блясъкът! Не от очите й - в тях имаше пареща тъга и неизмерима печал! Попитах се дали е сама, исках да я доближа, да поговоря с нея, но нещо като че ли ме спираше, краката ми не се отлепваха от пода! Невидима преграда сякаш бе издигнала около себе си само и само да остане сама с мислите си!

А беше красавица - тялото й се увиваше около нея самата, изпълваше с формите си яркочервената й рокля. Тъмни къдрици се стелеха като водопад по гърба й, нежно галеха гърдите й и сякаш нямаха край! Бе най-красивата жена, която някога съм виждала!

Продължава тук.

Разказ на Люба Момчилова за конкурс "Обич многолика".