Без да извръща глава, тъй както се е надупил, Киро шепти умолително:

– За цигари, ма!

– Ний пари за хляб нямаме, той цигари ще ми пуши! Божичко-о! Не го е срам мискининът му с мискинин!

Захвана се пак тя. Както всеки ден – дрънка, ли дрънка, край няма.

 – Млъкни, ма! – съска Киро.

Вече се е оттеглил в холчето и се свива на диванчето. Пуши му се две не вижда.

– Иди си намери работа и пуши, колкото щеш! – тропва с крачището си Зорка.

– Тя, работата, да не е на ченгел закачена, че да е грабна, ма! – махва отчаяно с ръка Киро.

Но Зорка отдавна вече не го чува. Тя само говори, едно и също – дрънка, все си го повтаря, ей така безкрай...

– Изкарай пари и пуши като комин, ако щеш!

Тя вече крещи и нищо не може да я спре. Трябва да изговори туй, що напъва душичката й, проклетата.

Киро притичва в тръс през холчето и изскача на терасата, захлопва яростно вратата след себе си.

А Зорка фучи ли фучи, като локомотив е – вижда я Киро през прозореца я гледа.

Емилия подава глава, вижда тресящото се от ярост дебело туловище на майка си и мигом изчезва, мърморейки:

– Хора без работа!

А Киро трепери от студ, мъглата се просмуква в тялото му. Облегнал се е на ръждясалата тръба на терасата, ама чува, всичко чува зад гърба си. То и да не слуша, знае наизуст какво може да избоботи проклетницата – разчорлена, злобна и грозна.

Продължава тук.

Разказ на Стоян Вълев за конкурс "Обич многолика".