– Работата го изисква, мила!

Каква можеше да бъде тази работа посред нощите, без да е дежурен, Пепа лесно можеше да се досети. То бе толкова близко до ума. Защото Руслан не обичаше да кисне с компании по кръчми, ресторанти и барове. Дори ги мразеше и тя прекрасно знаеше това още от времето, когато бяха само гаджета. 

От две години бяха съпруг и съпруга. Звучеше така страшно и толкова отговорно някак си, но излизаше,  че тя трябва да си стои вкъщи, да гледа малката Ивета, а той да си живее, както знае. Не-е, няма да я бъде тая, фучеше Пепа тихичко в душата си.

Един ден Руслан се върна по обяд. Апартаментът беше необичайно празен и тих. Излезли са на разходка, каза си той и се просна на дивана. Скоро хъркането му изпълни стаята. Когато отвори очи, беше вече пет часа. Нямаше ги – нито Пепа, нито детето. Приседна в хола и зачака. Едва в шест и половина  влязоха.

– Къде ходите по цял ден?!

– Тати-и-и!… детска гладина… ху-у-у-баво!… – редеше Ивета. Той се заслуша в това, което  изрича детето и  го сграбчи, сложи го да седне на коленете си.

– Къде си била?

– Детска гладина…  кукла… едното й оченце… – Ивета се опитваше  да опише всичките си впечатления, които я изпълваха и все не успяваше. Започваше пак отначало, но бащата вече не я слушаше. Включи видеото, пусна детско филмче и Ивета запляска с ръчички. А Руслан се огледа  – Пепа я нямаше. Откри я в кухнята.

Продължава тук.

Разказ на Стоян Вълев за конкурс "Обич многолика".