Младият мъж наблюдаваше движещото се по поляната момиче. Забелязал бе колата, която идваше по пътя между хълмовете, после видя как тя спря до скалите. От нея слезе момичето и оглеждайки се, тръгна към реката. Направи няколко крачки по брега, после се насочи към поляната. Приличаше на огромна пеперуда с шарената си поличка и пъстреещия шал на раменете.
Младежът беше седнал в тревата. Момичет уплашено вдигна ръка към гърдите си, като доближи до него.
- Забелязох, като слязохте от колата... – каза младежът.
Момичето все още изглеждаше уплашено. Повъртя се на поляната, продължавайки да се оглежда, после посочи с ръка към скалите:
-Тази канара, жълтата, която прилича на изправен кон... – и се извърна колебливо. – Едно дърво също трябва да има, много високо дърво...
- Какво дърво? Нещо търсите ли? – Младият мъж се надигна . – За първи път виждам колата ви...
- Минавам оттук...
- Как се казваш? – подаде ръка младежът . – Аз съм Милен.
- Ферузе – момичето леко се смути, като произнасяше името си.
Милен също хвърли поглед към скалите, после учудено се взря в момичето:
- Тук, на поляната... спомням си, имаше дънер. Гръмотевица паднала върху дъба... После дънерът изгни и тревата скри всичко.
Момичето се загледа към реката.
- Много пъти ми се е искало – промълви то. – Мислех си, че няма да мога...
- Какво?...
-Да намеря мястото... – Ферузе като че ли се колебаеше да продължи. Отмести къдриците от челото си, дръпна и шала от раменете си, сякаш й пречеше и потърси къде да го остави в тревата.
За миг настъпи мълчаие. Чуваше се само как в далечината пеят птици и вятърът шумолеше в тревата. В небето мина самолет и остави дълга бяла диря след себе си. Милен вдигна глава към синеещия простор. Ферузе стоеше неподвижно, но се усещаше вълнението, изписано по лицето й. Погледът й отново се насочваше ту към скалите, ту към реката. И още по-нататък, където пътят изчезваше между хълмовете...
Продължава тук.
Разказ на Денка Илиева за конкурс "Обич многолика".