„ …син да имаш, да порасне,

него, момко, аз да взема…”

Народна песен

Изведе коня, яхна го и препусна с всички сили. Слънцето не беше изгряло още, но мира не му даваше тая работа. Откакто синът му залюби другоселката  сън не го ловеше, като отнесен ходеше и се чудом чудеше: как да го спаси? Как акъл да му даде, как очите му да отвори. То туй не беше любов, то някаква магия беше. Жената на Дойчин една нощ цяла му разправя. Чула от жени в селото, техният син любел другоселка. Голяма от него, Божеее, много по-голяма. То да беше година, две, пет, иди-доди. Все някак ще го преглътнат  Ама то цели петнайсет. „Бе моми в село за нашия син няма ли?” - думаха си по цели нощи Дойчин и жена му - „Толкова хубави девойки, комшийски, други. Ако му се женеше, що не каза? Работни и скопосни моми да искаш!”

Не и не! Рекъл на майка си - тя ще е. От нея не отказва и толкова. Моли го майка му, пустосва, плака, баща му думи му дума. Не скланя.

Конят пръхтеше, галопираше, подчиняваше се на яките крака на ездача. Дойчин мина напреко, през гората. Знаеше  той пътя към това село, най-тайните и преки пътеки знаеше. Беше ходил по ергенски с другари там по хора и седенки. Беше се задявал с тамошните моми. Още авери имаше в селото, ще пита, ще разпитва. Коя ще е тая жена? Неомъжвана била, любила някога ерген, ама той я нерачил и тя клетва дала. Под венчило няма да иде. Хубава била, тъй казали на Дойчиновата жена. Хубава, работна, черноока и гиздава. Стара мома била, ама на малките моми се не давала по гиздосия. Мъж не поглеждала от млада, сега какво било туй чудо и в нейното село се чудели.

Слънцето светна на изток, провря се из клоните на дърветата, погали потната грива на коня. Блесна в очите на Дойчин и той поспря за малко животното. Да отдъхне. Амен бяха стигнали. Беше в края на гората, а селото тънеше в мъглица долу, в ниското. Съмваше и по дворовете се виждаха ранобудни стопани. Чуваха се подвиквания, петли пееха.

Продължава тук.

Разказ на boliarkabg за конкурс "Обич многолика".