Мария  го върви този път всеки ден. Сутрин и вечер. Отчетничка е в градината. Понякога минава да я вземе от къщи с двуколката или с мотора отговорникът. Той е неин чичо, брат на баща й. Чуква с дръжката на камшика по оградата и Мария изскача от стаята.

             -Хайде, че слънцето отиде – бърза той. Едва изчаква Мария да се настани на седалката на двуколката и подгонва коня.

                Мария обляга на дъската гръб, а очите й се опитват да обхванат цялото поле. Добре й е да се вози на двуколката. Душата й се отпуща, приятно й е вятърът като гали косата й. Слънцето се надига насреща, лъчите му се плетат в гривата на коня, мирише на прясна трева и на влага... Случва се Мария и пеш да върви това разстояние през поляните – когато чичо й е на някакво съвещание в Центъра. Понякога той ходи  до Комбината или до Борсата, където предават черешите. А на Мария работата й е все в градината, на кантара: пуща товарителници, издава фактури … Отвсякъде идват да купуват череши – с камиони, с коли, с магарешки каручки, натоварени с щайги и кошници. Мария тегли пълните щайги, пише фактури. Но хората не гледат черешите, гледат Мария. Много е хубава – с  тая нейна коса, като облак на раменете й, с бялото лице… Жените я наричат Грешната Мария. Не затова, че е  хубава, а защото много мъже я гледат. И защото е разведена.

                Най-често идва един военен, от тия, дето пристигат на учение под баира. Жените го виждат всяка сутрин: висок, с почерняло от вятъра лице. Спира мотоциклета си на пътя, оправя униформата и тръгва към кантара. Мария се прави, че не го забелязва,  мести насам-натам мярката и когато това й омръзне, вдига очи и стрелва гневно с поглед. Мъжът усеща тоя поглед, но не си тръгва, стои още малко, опрян на черешата, под която е кантарът, после се обръща и все тъй мълчаливо запалва мотоциклета. В ръмженето на мотора се долавя някаква закана, бързото форсиране подплашва жените, излезли на пътя, и вятърът надува куртката на гърба му.

Продължава тук.

Разказ на Денка Илиева за конкурс "Обич нмоголика".