Любовта е томление. Любовта е възраждане.
Любовта е взаимно изяждане, поглъщане.
Отстоявай любовта със своите нокти,
отстоявай любовта със своите зъби...
Василий Розанов
Рашо не мислеше за любовта. Не разсъждаваше - всичко, което го заобикаляше, му беше ясно: врабчетата се събираха под стряхата и правеха гнезда; кобилата стоеше до жребеца. Ей там, на поляната, зад бъзето, кучетата се търсеха…
Зана, жена си, я знаеше като виделото. Възгрубата кожа на тялото й и оня там неин дъх - на кълцана трева, на хранило за прасето, на манджа и още нещо, женско – не го тревожеше, не възбуждаше чувствителността му. Обикновено беше: като вятъра, който гонеше бурените из двора, като слънцето, което препичаше... Ако размишляваше за нещо, то беше за Бога: къде точно се намира на небето – над облаците, под облаците?
По цели часове прекарваше, седнал сред камбулишника в двора, и мислеше. Ей го небето – ясно, опушено, по-ниско паднало, високо вдигнато, дъжделиво или пронизано от светлината - Господ на трон ли седи там разположен или хвърчи, като ангелите и птиците? И Божия работа ли е това, което става на земята?...
Всичките тия мисли му отнемаха много време. Понякога усещаше съзнанието си раздвоено – хем му се искаше да вярва, че има нещо, там горе, хем недоумяваше какво е: дух, светлина? Кой можеше да му каже? А пък много му се искаше да разбере....
Зана непрекъснато мърмореше: мързяло го, не искал да работи, затова по цял ден се криел в тревите. Вярно, при тракторите в кооперацията не го искаха - страх ги беше, че като се замисли, както е на трактора, може да падне в браздите и да се нарани. При животните също не го искаха – ще се забрави да гледа я в небето, я другаде и овцете или козите ще изчезнат нанякъде... При това положение кой можеше да го изтрае Рашо? Пак Зана: става тя сутрин рано, отива на работа във фермата, вечер се прибира по тъмно, убита от умора. Сама върти къщата. И Рашо й е на главата. Да вземе поне да окоси тревата в двора, козата да изведе на паша. Кочината едва се крепи – някой ден прасето, като пощръклее от глад, ще хукне нанякъде с нея. И мрежата за оградата на колко места е прокъсана – ама кой да я запуши?... Боже, Боже, окайва себе си Зана, другите жени какви мъже имат: всичко в дворовете им натъманено, светнало, градините прекопани, стока всеки си е завъдил...
Навремето, малки като бяха, ходеха с Рашо да пасат шилетата до Голямото дере. И други деца имаше от селото, които водеха животни на паша. Но те двамата, Рашо и Зана, винаги заедно бяха: минаваха по долния път - през най-зашуменото. Зана го бе измислила това – да са отделно от другите... Тревата в дерето беше буйна и влажна, бреговете изглеждаха така, сякаш са застлани с меки зелени килими. Оставяха шилетата да пасат накрая на дерето и започваха да играят и да се гонят в тревата. Прескочи кобила, миженица, сляпа баба – край нямаха игрите им. Най-забавно и весело им беше, като се спущаха по бреговете на дерето, търкаляйки се надолу. Рашо все гледаше около Зана да е, когато започнеха да се спущат...
Продължава тук.
Разказ на Денка Илиева за конкурс "Обич многолика".
