Бях съкратена от почти четири месеца и се явявах на седмото интервю за работа. Баровска фирма, тежка фирма. Чак бодигардът е с вратовръзка. Секретарката – жълто глава глупачка с едни криви крака и големи силиконови цици – ме гледа някак си... Абе, сякаш ме няма. И в същото време нащрек – като край зло куче.  И телефона вдига с едни жестове...

• Альо? – лигави се в слушалката. – Шефът ви чака.

   Той се навел над някакви листи и си играе роличката на много зает. Ами да – фирмата на него чака, никой не може да го замести!... Честно казано, страхувах се да не е някой младок. Тия, с жълтото покрай устата, най мразят, когато нещо на годинките на майка им затърси работа. Старичък... Предната половина на главата му е гола. Вратът – набръчкан. Косата, колкото я има край ушите, е рядка и сива... Абе, не че тоя тип началници са стока – те пък все гледат да се обкръжат с такива като изрусеното в преддверието. Педофили гадни.

   Надигна лице. Нещо ми светна – тия очи!... Зеленикави с кафяви точици. Правият римски нос. Имах един съученик – Радослав. Отличникът. Знаменосецът на гимназията. Трошачът на момински сърца. Първият мъж в живота ми.

Продължава тук.

Разказ на Андрея Илиев за конкурс "Обич многолика".