Постинг
08.07.2014 16:00 -
Любов в бурята
Преди много години попитах един мъж дали обича бурите, но той не ме разбра. После навън загърмя, засвятка, дъжд заваля и може би го е приел буквално... Мъжка логика! Избра си слънчево безветрие в тихи води, а аз се чудех къде да се дяна от градушки и порои, които съсипаха душата ми и я превърнаха в някакво кално блато...
Мина цяла вечност оттогава… Сега пак валеше. Забравих си чадъра, бях мокра до кости, но кой знае защо не ми пукаше. Нещо странно се въртеше в мен, напомняше ми детските години, когато цопах из локвите и си свируках. Хората пак ме гледаха с любопитство и си мислеха навярно, че съм стара изкуфяла жена. Много важно! Аз си бях добре, а капките ми напомняха нежна мелодия и мокри целувки…
Някой притича, хвана ме под ръка, дъждът сякаш спря, а над мен висеше огромен черен чадър. Усетих мъжки дъх и парфюм с аромат на мускатов орех и сандалово дърво. Нещо трепна в сърцето ми и се стрелна в сиво-сините до болка познати очи. Откъде се взе? Не бях го виждала тридесет години… По-добре, че не ме позна! От момичето със тяло на спортистка и дълга кестенява коса беше останала една развалина – отпусната, повяхнала, побеляла, а погледът, който се сливаше с небето и морето гаснеше някъде в тинята на тъжните спомени… Звънкият му смях закънтя в ушите ми:
- Извинете, госпожо, ще се удавите!
Повдигнах се на пръсти, облизах напуканите си устни и ги впих в неговите. Той се стресна и замря, а от главата до петите ми като че ли премина мълния. Вятър духна и чадърът отлетя. Исках да изгоря цялата, да се превърна във въглен, да се изпепеля, да се размия със дъжда, да попия някъде в земята и да се разтворя там - не от срам, а от наслада, която изпитвах в момента след толкова години очакване…
Продължава тук.
Разказ на Рая Вид за конкурс "Обич многолика"
Мина цяла вечност оттогава… Сега пак валеше. Забравих си чадъра, бях мокра до кости, но кой знае защо не ми пукаше. Нещо странно се въртеше в мен, напомняше ми детските години, когато цопах из локвите и си свируках. Хората пак ме гледаха с любопитство и си мислеха навярно, че съм стара изкуфяла жена. Много важно! Аз си бях добре, а капките ми напомняха нежна мелодия и мокри целувки…
Някой притича, хвана ме под ръка, дъждът сякаш спря, а над мен висеше огромен черен чадър. Усетих мъжки дъх и парфюм с аромат на мускатов орех и сандалово дърво. Нещо трепна в сърцето ми и се стрелна в сиво-сините до болка познати очи. Откъде се взе? Не бях го виждала тридесет години… По-добре, че не ме позна! От момичето със тяло на спортистка и дълга кестенява коса беше останала една развалина – отпусната, повяхнала, побеляла, а погледът, който се сливаше с небето и морето гаснеше някъде в тинята на тъжните спомени… Звънкият му смях закънтя в ушите ми:
- Извинете, госпожо, ще се удавите!
Повдигнах се на пръсти, облизах напуканите си устни и ги впих в неговите. Той се стресна и замря, а от главата до петите ми като че ли премина мълния. Вятър духна и чадърът отлетя. Исках да изгоря цялата, да се превърна във въглен, да се изпепеля, да се размия със дъжда, да попия някъде в земята и да се разтворя там - не от срам, а от наслада, която изпитвах в момента след толкова години очакване…
Продължава тук.
Разказ на Рая Вид за конкурс "Обич многолика"
Няма коментари
