във парка радват се пчели, цветя, деца

и хора, уморени от студа,

с надежда плаха в своята душа

за още малко ведри дни

във техния живот на старини,

за още малко топлина

във тяхната изстрадала душа.

Усмивки леки разцъфтяват на лицата,

когато погледът им спре се на децата.

Да – там надеждата е най-голяма

да бъдеш нужен в този свят за двама,

в който си останал сам.

Но може би невярно е – не знам...

И може би животът е такъв,

че сетна пролет кара те да бъдеш пръв...

Стихотворение на Венета Григорова за конкурса "Стъпки през времето". Повече за него може да научите тук.